Оценка в Goodreads: 5/5
Здравейте!
Ха, време е за ревю, нали? Не съм писала от не знам кога (едва ли е чаак толкова отдавна, колкото ми се струва, but whatever). Надявам се помня как се прави, ако ли не простете ми.
Днес ще ви говоря за една прекрасна книга с прекрасна история и прекрасни герои, които харесвам и обичам до един. Книга, която нямах търпение да прочета и се зарадвах, когато разбрах, че ще излиза на българския пазар.
Нека само като за начало да отделим няколко секунди, а защо не и минути и да погледаме красивата корица.................мда, също е прекрасна. Дори да си призная ми харесва повече от оригиналната корица.
Не че не сте прочели заглавието, но аз да ви кажа, че става въпрос за книгата на Бенджамин Алире Саенц - "Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената".(определено си харесах още една книга от този автор, страхотен е)
Историята разказва за две 15-годишни момчета, които са тръгнали по пътя към възмъжаването, но това се оказва малко несигурно и болезнено приключение. Път към себеосъзнаването, към откриването на това кой си и какво искаш, път към себе си и твоето АЗ.
Влюбих се в запознанството на Ари и Данте. Беше толкова красиво, сладко и непринудено, че ми идеше да го прочета още 1000 пъти.
"Пак се засмяхме. Не можехме да спрем. Запитах се за какво се смеехме. Дали само на имената си? Дали се смеехме, защото изпитвахме облекчение? Дали бяхме щастливи? Смехът бе поредната загадка на живота."
"През повечето време бях невидим. Така ми харесваше. И тогава се появи Данте."
А Данте, Данте беше някак малко по-осъзнат и по-наясно със себе си. Знаеше и осъзнаваше, че е различен. Обичаше приятеля си може би не само като приятел и не се притесняваше да му го заяви. Открито си казваше как би искал да целува момчета, в което няма абсолютно нищо лошо. Някак Данте бе идеален за Аристотел, да го предизвиква и да открива с него отговорите на хилядите му въпроси.
"Бе забавен, съсредоточен и ожесточен. Наистина можеше да бъде ожесточен. А у него нямаше и капчица подлост. Не разбрах как можеш да живееш в подъл свят, без нито една прашинка от тази подлост да "полепне" по теб? Как можеше човек да живее без поне частица подлост?"
Всичко в тази книга е прекрасно и както споменах по-горе, обичам всеки един персонаж. И това май ми се е случвало с книги само от този жанр. Защото има много книги засягащи взаимоотношенията между хората, в семейството. И тук беше така. Имахме две прекрасни семейства, на Аристотел и на Данте. Семейства, които обичаха безрезервно децата си и се опитваха да им помагат и да ги насочват по правилния път. Да, имаха си проблеми, но се обичаха и им личеше. Това бяха едни прекрасно описани семейни взаимоотношения, каквито се надявам да се срещат все по-често, защото какво по-хубаво от това да можеш да седнеш да изпиеш по една бира с родителите си и да им разкажеш за проблемите си и те за своите. Един вид да те приемат малко или много за възрастния човек, в който се превръщаш.
Разбира се ги има и моментите на неразбирателство и моментите, в които се запознаваш с друго семейство и виждаш едни малко по-различни взаимоотношения и се чудиш ако и ти направиш така, твоят баща как би реагирал.
"Чудех се как ли щеше да реагира баща ми, ако отидех при него и го целунех по бузата. Не че щеше да ми се развика. Но...не знам."
Мисля, че няма по-ужасно нещо от това да не познаваш родителите/родителя си до такава степен, че да не знаеш как би реагирал дори на една проста целувка по бузата. Хареса ми колко различни, но и едновременно с това колко еднакви бяха семействата на Ари и Данте.
Всички герои бяха изградени изключително добре и като се замисля до края на книгата всеки един от тях малко или много се бе променил. Бяха им се случили достатъчно неща, които да ги накарат да се замислят и да променят някой неща. Да изрекат най-сетне дълбоко пазени тайни, осъзнавайки че пазейки ги всъщност не правят добро на никого. Да се примирят с чувствата си и най-сетне да осъзнаят какво толкова им е тежало до този момент и защо са се чувствали по еди какъв си начин. Да спрат да се борят вътрешно с неща, които им се струват срамни и много плашещи.
"Понякога правим разни неща не защото мислим, а защото чувстваме. Защото чувстваме твърде много. И невинаги можем да контролираме действията с, когато чувствата ни са твърде силни. Ето я разликата между това да си момче и да си мъж - момчетата не могат да контролират ужасните неща, които изпитват понякога. А мъжете успяват. В онзи следобед аз бях просто едно момче. Ни най-малко не приличах на мъж."
Това е история за откриването. За извървяването на един не толкова кратък и не толкова лесен път. История не само за тези две момчета, но и за всичко, което ги заобикаля. Една прекрасна история с прекрасен край (не, няма да спра да повтарям колко е прекрасна, защото като си помисля за тази книга и това е думата, която изниква в съзнанието ми ). Прекрасна е, прочетете я! 😍💕
"Момчетата като мен принадлежат на дъжда."
